Възпитателни аспекти на компетентносния подход

Възпитателни аспекти на компетентносния подход в образованието


В началото компетентностният подход е използван при повишаване и оценяване на квалификацията на работници и специалисти,и при подготовката на студенти,а през последните десетилетия се прилага и в училищното образование.Получените образователни резултати и постижения в ученето и труда се свързват вече не само с придобиване на знания,умения и навици,но и с овладяване на компетентности,необходими за личностното развитие и за социалната реализация на съвременния човек.
Компетентностният подход,заедно с включените в него понятия компетенция и компетентност се разграничават в четири основни етапа.
През първия етап(1960-1970)понятието компетенция е формулирано като знание за езика от говорещия и слушащия,но не и като реална употреба на езика,отразяваща самата компетенция,след което понятието е обогатено съдържателно и след изследване на различни езикови компетенции е въведена комуникативната компетентност.
Започва преориентиране на образователните системи от структурно-количествени подходи при целеобразуването,целеполагането и оценяването на образователните резултати към компетентностен подход,основан върху оценка на значимостта им за развитие на личността,за нейната социализация и самореализация.
През втория етап (1970-1990) се акцентира върху видовете компетентности и се разглеждат като краен резултат от образованието,главно професионално,по различни специалности.Въвеждат се понятия като ”професионално-педагогическа компетентност” и „компетентност за общуване”,а също подготвителни форми за формирането им като личностни качества.Този етап обхваща и много нови области като образователна политика,социологически,психологически и педагогически теории и практики,и по-конкретно-развитие на тестология,стандартизация и технология за формиране на ключови компетентности.
По време на третия етап (1990-2000) понятието компетентност продължава да се обогатява и диференцира на различни видове.Постепенно в научната общност и сред международната общественост компетентностният подход се утвърждава като неразделна част от нова образователна парадигма,заедно с двойката понятия „компетентност”-„компетенция”,които все още не са достатъчно идентифицирани и диференцирани.
Четвъртият период започва през 2001г. и все още продължава,наблюдава се разширение възможностите на компетентностният подход за прилагането му в образователната практика на все повече страни.
Компетентност не означава просто универсално образование,а авторитет и признание на можещ и знаещ човек,опознал себе си,своите способности и заложби,за да ги прилага рационално в полза на обществото,на своето духовно развитие и материално благополучие.Компетентността е свързана с натрупани знания и опит,и с развитието на определени способности у човека,с разширяване на границите на познанието и с усъвършенстване на неговия дух чрез образование и самообразование.Изискваната днес компетентност се проявява и развива като съчетание от силни лични качества,вродени или придобити.
Компетентността предполага поне минимален опит за приложение на съответната компетенция.Затова с понятието „компетенция” се обозначава резултат от образованието-подготвеност,приспособимост,достижимост на целите,а под „компетентност” най-често се разбира интегрално качество на личността,проявяващо се като нейна обща особеност и готовност за дейност,основана на опит и знания,които са придобити в процеса на обучение и социализация и са ориентирани към самостоятелно и успешно участие в дейността.По-прагматичните гледища за компетентността са свързани с разглеждането й като способност на ученика да осъществява значима за него и за обществото дейност.
За развитие на компетентността на по-високо равнище у учениците е необходимо те да са мотивирани да я прилагат при изпълнение на интересна за тях дейност.За да могат да правят това ,учителят е длъжен да определя склонностите,интересите и така компетентността на своите ученици и да наблюдава за измененията в процеса на придобиване на опит.

Жан Жак Русо за естественото и свободно възпитание

Жан Жак Русо за естественото и свободно възпитание
Жан Жак Русо е роден през 1712 г. в Женева,Швейцария,в семейството на потомствени часовникари.
През 1762г.,Русо издава романа си ,”Емил”и капиталния си политически тракт”Общественият договор”.Той е завоювал в идейния живот на Франция място наравно с най-великите философи,мислители и писатели.
Какъв трябва да бъде истинският гражданин в разумно устроеното общество?Тая проблематика Русо развива в своя роман-трактат”Емил или за възпитанието”.Русо написал този свой труд не само защото имал естествено влечение към педагогическите проблеми,но и защото разбирал,че новият живот,новото общество,което той чертае и което трябва да дойде като смяна на старото,има нужда от нови хора с нови характери.
Преди да изложи конструктивните си педагогически възгледи,той подлага на унищожителна критика всички възпитателни системи,които според него пречат за хармоничното развитие на децата.Той напада цивилизацията,която отнема естествените свободи и права на човека и го превръща в роб.”Цялата ни мъдрост-пише Русо-се състои от робски предразсъдъци-всички обичаи не са нищо друго освен подчинение,робство и принуда.Цивилизованият човек се ражда,живее и умира в робство:когато се роди увиват го в пелени;когато умре,заковават го в ковчег;докато пък е жив,той е окован във вериги от човешките институти”.
Една от основните мисли пак в духа на неговото разбиране за естествени състояние е,че възпитанието трябва да бъде по-близко до природата;понятието природа Русо разбира в най-широк смисъл.
Изходен принцип в педагогическото учение на Русо е този за добротата на човешката природа.В полза на това си твърдение той сочи произхода на пороците.Природата създава човека добър и щастлив,а обществото го извращава и прави нещастен.За това Русо предпочита да възпитава своя възпитаник сред природата,далеч от развращаващото влияние на цивилизацията.Лошото възпитание руши вътрешния мир на детето и унищожава всичките добри природни качества.Доброто възпитание изисква опиране на човешката природа и обич към възпитаника-това за него е най-важното правило за възпитанието.Русо иска да наблюдаваме детето и да го изучаваме.”Никога не трябва да позволяваме на децата да играят сами,както те искат.Те трябва да играят винаги заедно,пред очите на всички.Играта им трябва да има обща цел,към която всички да се стремят и която да предизвиква съревнование и съперничество”.
Възпитателният му идеал е свободният човек,безгранично обичащ свободата.Това е „дивакът”,който живее в градовете,а не в горите.
Първото от най-естествените права на човека е свободата.Това изисква да се съобразяваме с него в процеса на възпитание и обучение.
Предложената от Русо периодизация за развитието на детето включва четири периода за времето от раждането до пълнолетие.
Първият период е от раждането до 2 години.В този период Русо отрича стягането на детето с пелени и повои ,той изисква свобода за детето.Според него от голямо значение е и закаляването .В този период Русо препоръчва да не се насилва детето от рано да проговаря.Той смята,че този процес трябва да върви успоредно с развитието му.
Вторият период от 2 до 12 години той определя като”сън на разума”.През това време закаляването трябва да продължи,детето трябва да познае студ,глад,жажда,топлина;трябва да познава живота чрез собствения си опит;да се развиват сетивата,да слуша правилен говор;да разбере,че носи отговорност за поведението си.
Третият период е от 12 до 15 години наречен „умствено възпитание”.В този период трябва да се формира у детето любов към знанието и начин за придобиване на знания.Според него възпитаникът трябва да овладее поне един занаят,защото Русо твърди,че всеки безделник е крадец.
С гордост Русо заявява в произведението си „Емил или за възпитанието”,че на 15 години неговият възпитаник е с универсален ум.Но не по количество на усвоени знания,а по умението му да ги придобива.Затова предпочита Емил да се занимава в работилницата,вместо да го прикове към книгата.Така ръцете му ще работят в полза на ума.
Времето след 15 години до пълнолетие (4-ти период)Русо определя като”период на бури и страсти),второ раждане.Време за социално,нравствено и полово възпитание.
Като човек,който цени чувствата,влеченията и страстите,Русо е против преждевременното им пробуждане и всичко,което може да ги породи.
Нравственото възпитание трябва да формира добри мисли,добри чувства и добра воля.Да научим подрастващите да обичат всички хора.
Последната част от книгата на Русо е посветена на жената и нейното възпитание.Постигнал своя възпитателен идеал ,като възпитател той е убеден,че трябва да намери подходяща съпруга за Емил.
Подробната характеристика,която прави на София,разкрива вижданията му за жената-майка и съпруга.Тя трябва да е здрава,силна,с чувствително сърце и проницателен ум,с добър характер и приятна външност.За нея Русо не предвижда сериозни умствени занимания.От нея иска да бъде добра майка,добра съпруга и добра домакиня.Да бъде пред всичко жена.Да обича мъжа си,да го отглежда,да му се харесва и да го следва безусловно.
Не е безинтересно да се отбележи как”Емил”е бил посрещнат както от страна на реакцията,така и от страна на просветителите.Не минали и 20 дни от появата на”Емил”в Холандия и преди книгата да на Русо да се разпространи във Франция,без каквото и да било предупреждение Парламентът я осъдил на изгаряне и решил авторът и да бъде арестуван.На 11 юни 1762г. книгата на Русо била разкъсана и публично изгорена.При това открито заявили,че не било достатъчно само да бъде изгорена книгата,но трябвало да бъде изгорен и авторът.Същата участ,сполетяла книгата,щяла да сполети и самия автор в Швейцария,която той така пламенно идеализирал като страна на свободата.Тук се разгарят религиозният фанатизъм на протестантите.
Материалистите-атеисти също се отнесли отрицателно към книгата на Русо.
Каквито и да са слабите страни на”Емил”,това съчинение има огромен принос за придвижване на прогресивно-демократичната педагогика напред.
Цялата педагогика на Русо е горещ протест против мъртвата схоластична школа,против догматизма и зубренето,против средновековното съдържание на обучението.Тя е енергична борба против сляпата средновековна дисциплина,против телесните наказания.Апелите на Русо са надъхани с гореща обич към детето,с голямо внимание и уважение към него,със стремеж да се развива самостоятелното му мислене,както и неговото творчество.Пръв Русо прокламира с такава сила защитата за правата и личността на детето.

Литература:Западно-европейската литература до великата френска буржоазна революция;История на педагогическите учения и практики;Интернет